За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Представете си в Япония да има толкова неокосени и направо зарязани ливади, ниви, пасбища, пусталаци, припеци, каквито у нас се навъдиха май във всяко АПК, как щеше да му щръкне правата коса иа японеца от изненада и кеф. Затова сега и в най-луксозния, и в най-скъпия ресторант на Япония да идеш, половината — не, три четвърти от блюдата са от водораслите и рибата или от техните най-фантастични производни. Съдбата на Япония винаги е била труд и скромност, скромност и труд. А където има непосилен труд и страх, хората знаят силата на взаимопомощта, на другаруването, на взаимоуважението… Ето тези прости истини, дошли от дълбокия корен иа японското минало, е усетила японската държава, по-точно, японската буржоазия, а преди нея — японските самураи, които са се заели не само да ги използуват, но и да ги развият до степен на абсурд…
В същото време и будизмът, и самураите са пробождали сухата и костелива японска земя с дълбоки сонди, в които са навирали коренчетата и кълновете на вътрешното внушение, че японецът може и трябва да стои по-горе от другите, че това само той трябва да си го знае, да не го показва, да не го натрапва, а мълчаливо, упорито, с много труд и много пестеливост, с много скромност да трупа, да създава, за да достигне своята велика цел — целта, оставена от дедите — завета за силна, велика и непобедима Япония… Така постепенно отделният човек се е обезличавал, а колективът, предприятието, фирмата, в които той работи, са се развили, станали са икономически силни, мощни, конкурентноспособни. От своя страна, те с много сметка, по японски и справедливо се опитвали да осигуряват на своите трудолюбиви, скромни, непретенциозни, ала предани работници съответно малко надежди и радости, малко гаранции и привилегии. Малки, ала постепенно увеличаващи се, мамещи, увличащи, а и единствени. Така се е създала една изключително сложна система на труд и справедливост, която е довела до онова, пред което всички се дивим и което също не без основание наричаме японско чудо.
Чудо, в основата на което, пак ще кажа, лежи простата и студена истина, че човекът, личността, отделният японец, онзи мой приятел от петдесет и третия етаж на токийския Манхатън е малко нещо, а колективът, в който работи, интересите на фирмата, а чрез тях и на държавата — всичко…
Тази система така е изградена, че да не оценява успеха, постижението, „аз“-ът на отделната личност, а силата и сплотеността на отделния колектив и фирмата като цяло. Когато за пръв път в Япония ми поразкриха нещичко от тази система, аз се хванах за главата, и просто не повярвах на моите домакини в Дома на централните японски профсъюзи. И сигурно въпросите ми са им изглеждали толкова странни и непонятни, колкото на мене ми изглеждаха техните отговори. Затова малко нещо се озаптявам. Още повече, че си спомням предупреждението, че Япония е голяма ябълка.
На всичко отгоре нямаше преводач. Тая работа я върши Киросава — шофьор в нашето посолство, който знае английски. Той има опит с такива като мене, нещо повече — Киросава се отнася с известно уважение към моето недоумение от отговорите, които японските профсъюзни дейци ми дават… Аз записвам — прилежно, внимателно, Киросава превежда на англйски, от английски, за да няма грешка, ми превежда на български нашият съветник. Сложно, колкото си искаш. Ама като няма човек, който да знае японски… И най-лошото е, че с толкова преводи от език на език не стават ясни такива сложни работи. Сложната Япония се нуждае от опростени примери и точни изрази, а не от такава верига от преводачи, каквато ние сме опънали… Като си тръгвахме, Киросава ми каза, че има приятел, инженер в заводите „Хонда“. Ще го попита, той ще попита фирмата си и, ако се съгласят, след три дни хем ще видя заводите, дето се казва, с пръст ще мога да пипна една наперена, наконтена, лъскава и поривнста „Хонда“, хем с неговия приятел ще си поговорим по тия разпъващи в главата ми въпроси.
Трите див минават — както могат да минат три дни в един град, в който, където и да се обърнеш, има какво да видиш…
Рано една сутрин Киросава ми позвъни в хотела — всичко е уредено! Неговият приятел е получил разрешение от президента на фирмата и ни очаква.
Ще видя, значи, заводите „Хонда“… Производството на тая „Хонда“ го зная. Тия диви, необяздени жребци, толкова огледани, толкова лъснати и толкова луди, препускащи по улиците на всички големи световни градове, натоварили на гърба си седемнайсет-осемнайсетгодишни момичета и момчета, които с тая грациозна, силна и красива „Хонда“ под краката си живеят с чувството, че са се покачили на земното кълбо и него яздят…